Ти пак ми прозорливиш спомена.
Предсказваш в правилност съдбата ми.
Отритвам на Адам отломъка.
Летя далеч над висината ти. 

Море – солницата на времето -
отмерва чувствата различно.
Животът ми лети в екстремното,
далеч от всичко прозаично. 

Солени стихове намират ме
през слисаното многовремие.
В сърцето ми с любов извират
въздъхналите в миг поеми.

"Ние си мислим, че Бог ни гледа отгоре, а той ни гледа отвътре."

"Можеш да живееш и в самота, ако чакаш някой."

"Може да се вярва само в невероятното. Останалото е очевидно."

Спри да ми пишеш и да ми досаждаш! - трия те без да те чета.

Благодарявам те със:

Светлосенки на истини

Преувеличената дължина
на човешката незначителност
ще се препъне пак в суета,
ще пита в своята мнителност
как съумявам в захлас
думи с любов да изричам,
да съм си компас
и безкрай да обичам.

В неспокойната светлосянка
на живота от струпани истини
ще живеят хора с осанки,
готови да пеят неистово
как светът се разгаря
в светлината на звън
от любовта ни прастара,
сбрала всички "навън".

Радвам се, че те радвам!